Денят е събота, края на месец юни. След приключване на сивите ежедневни задължения Странджа отново ми изглежда, като най-подходящото място за душевна релаксация и кратка разходка. Убедил съм се с времето, че кратките следобедни разходки винаги крият особен заряд. Времето до края на деня не е много, иска ти се да видиш колкото може повече нови места, да извървиш повече нови пътеки, да натрупаш повече хубави спомени. Ако добавиш малко въображение можеш да сглобиш чудесно няколкочасово приключение. Минавам разклона за Бръшлян и хващам черния път за Стоилово (през 2006г., когато придошлите води на река Аидере отнесаха мост над реката, това беше и официалния път, свързващ Стоилово с цивилизацията). След няколко километра поемам наляво в посока река Велека и едноименната защитена местност.
Пътят излиза на открито и се открива гледка към граничните склонове на Странджа, зад тях е Турция (а може би още пред последните, не съм сигурен).
Тук някъде пътя ми омръзва и навлизам в гората вдясно от мен. Посоката е стремглаво надолу. Долу трябва да има дере, водещо до Велека.
След десет минути вече виждам дерето.
Доста е рехаво, на места почти се губи в шумата, но водата е студена и идеална за разхлаждане.
Сянката е дебела, небето почти не се вижда, веднага се усеща високата влажност, истинска джунгла.
На няколко места виждам "маркирани" букове (чудя се откога ли са тези "маркировки", на други места в Странджа съм виждал букове с надписи 18**г.)...
...и габъри със странни стволове...
...и този малък, но страшен пришълец...
Движа се по стара, едва отличима пътека. Постепенно тя изчезва, гората се сгъстява и движението през нея става все по-бавно и по-трудно. Дерето става по-пълноводно, вече се отличават малки "вирчета"....
...и водопадчета.
Още малко път през непрогледен гъсталак и стигам Велека.
Бреговете на реката са обраси с гъста растителност, придвижването покрай нея изглежда трудно. Има купчини от огромни стволове струпани доста над настоящото ниво на реката. Отново причината е наводнението от юни 2006. Страшна стихия ще да е било.
Времето напредва и трябва да намеря път по който да се върна, защото вървене през непрогледен гъсталак, при това в посока нагоре и на лунна светлина, не ми изглежда като оферта. Поемам по реката.
По брега и по склона над него се извисяват огромни букове...
...а "имената на глупците висят по стените"...
Завивам наляво и започвам изкачване на билото, някаде горе трябва да минава горски път.
И съвсем скоро го достигам.
Гората премина от букова в дъбова. Някои от дърветата са доста впечатляващи.
Пътят е в отлично състояние. Едно колело би ми спестило (спечелило) доста време...Скоро излизам на открито място с хубав изглед, най-сетне виждам ясно небето, след всички гори и гъсталаци...
Покрай пътя засичам стадо диви коне. Наистина диви. Реакциите и предпазливоста им са като на диви животни.
Започва да вали, и се усилва прогресивно. Следва поляна, осеяна с царевични кочани и ловна вишка в края.
И още една, половин километър след нея. От тук разпознавам отсрещния склон, от който стартира пътешествието.
След малко стигам кръстопът и по стара традиция поемам по по-нецивилизованото разклонение. Целият съм прогизнал от дъжда, скоро ще се стъмни.
Виждам боровата гора, покрай която минах в началото. Разходката е към края си.
Дъждът в планината е чудесно явление, освежава всички цветове и засилва аромата на гората.
Може да звучи метафорично, но в Странджа забравям за всички проблеми и тревоги. Действа ми пречистващо. Чудесна терапия за отпускане на духа и подреждане на мислите.
Следва връщане в неизвестното и осминафинал от световното първенство....
